В концерта си на 10 юни Софийската филхармония предложи програма, в която се съчетаха три дискурса от музиката на деветнайсети век, твърде различни един от друг, независимо от общия знаменател, под който историографите ги поставят. Защото между музикалните текстове на Сен-Санс, Скрябин и Чайковски има много различия и съчетанието им в една програма бе твърде смело решение. Пред националния оркестър застана непознат у нас диригент. Заурбек Гугкаев е на 35 години, от Владикавказ, възпитаник на Санкт Петербургската консерватория. днес постоянно дирижира в Мариинския театър. Допускам, че е приел поканата на филхармонията и заради единия от солистите – младия пианист Абисал Гергиев (2000), който все още е представян предимно като син на Валери Гергиев. В момента младият Гергиев е студент в Бостън. Към тази компания се присъедини и много известният цигулар Теди Папаврами, когото вече меломаните у нас познават и ценят. Папаврами (1971) е албанец, от 15-годишен живее в Париж, а от 2008 – в Женева. Освен със забележителната си музикална кариера Папаврами стана популярен, още от 2002 година, като официален преводач на френски език на книгите на Исмаил Кадаре в сътрудничество с прочутото издателство Fayard.
Негово бе началото на вечерта с Третия цигулков концерт на Сен-Санс. Папаврами влезе, “настъпи” в концерта експресивно. На фона на прошепнатото тремоло в щрайха той произнесе силно и категорично началната тема като страстен речитатив – маркато, като означи лидерската роля на солиращата цигулка от самото начало на частта. Забележително го съпровождаше Гугкаев, заедно с оркестъра – с внимателно дозиран във всяко свое качество звук, без да обезличава оркестъра, но с трайно премерена динамика и темброво въображение, което се проявяваше във всяко самостоятелно ансамблово движение на състава. Обгрижваше видимо и с много внимание звука на солиращата цигулка. Като глас, какъвто всъщност тя беше. Папаврами има наситен, чувствен звук, който създава интригуваща лирика, способна да се разкрие пределно, но и да се превърне в енигматично преживяване. И красиво, и емоционално напрегнато! Кантиленният характер на втората част също е зададен от цигулката, но и тук Гугкаев вписа, подчерта в активното музикално движение репликите на виоли, обой (Ясен Енчев), след което флейтата (Гергана Иванова) довърши темата в изящно стакато. Споменавам тези детайли, (пропускам други подобни) защото в този музикален текст, в неговата фактура спазването на всяко означение особено релефно извайва света от състояния в частта. Съвършено прозвуча дуетът между прелитащите флажолетни пасажи в цигулката и кларинета – през две октави. Кулминация в драматургичното решение, третата част, точно както е създадена, окрупни симфоничното развитие и завърши творбата в органично единомислие между солист, диригент и оркестър.
Абисал Гергиев очаквано предизвика интереса на публиката. Кръст е да носиш световноизвестно име и да си се осмелил да работиш в същата област, в която баща ти доминира навсякъде. Но младият Гергиев категорично опроверга всяко съмнение в целесъобразността на решението си да се посвети също на музиката, с прочита си на комплицирания като светоусещане концерт за пиано на Скрябин. Притежава личното обаяние на артист, който знае, че е способен да въздейства на публиката, да я превземе. Той е абсолютно уверен в намеренията си на интерпретатор и е абсолютно наясно с еруптивната емоционална логика в Скрябиновата музика. 21-годишният изпълняваше композиция на 25-годишния Скрябин. И въпреки че в едно интервю ни съобщи колко прилича на Шопеновите концерти тази младежка творба, нищо в подхода му не говореше за търсене на единствено мелодическото откровение и лиричната притегателност в нея. Изведе всяка тема, всеки мотив от усложнената мелосна картина на концерта, разкри пластовете й и ги нанесе абсолютно естествено в тъканта на оркестъра. Забележителна бе втората част, четирите вариации на която разкриха тембровите въжделения на пианиста, който разполага с щедър ресурс в това отношение и му се наслаждава, обиграва го, внимателно го разгръща, с вкус, без никакво демонстративно изхвърляне: групира полиритмическите сегменти, влезе в бурното скерцо с впечатляваща емоционална енергия, в чудна игра с оркестъра. Обагри в тъмни краски третата вариация, уплътни в мощно изграждане акордовата фактура и излезе от дълбините в транспарентната тъкан на четвъртата вариация – с елегантна прозирност, използвайки великолепно високия регистър за красивата гъвкавост на мелодическия рисунък, който извая – леко, естествено, съкровено. Гергиев познава и използва много възможности на клавирния звук и, очевидно, тази тенденция при него ще бъде основополагаща в инструменталното му поприще. Използва ги не само за красива звукова картина, а чрез играта си с тях и чрез тях да изкове субстанция, да прикове вниманието към личното си съобщение за смисъла на музиката, която споделя в момента. Забележителен финал на втората част, сякаш нежелано сбогуване. В третата част пианото и оркестъра влязоха в интензивен, напрегнат диалог – тук Гугкаев изтегли всеки тембър, който може да допълни, да доизкаже каскадната, плътна, акордова риторика на пианото. Ефектът на клавирна симфония бе създаден (младият Гергиев непрекъснато слуша оркестъра, очевидно познава партитурата и се вписва резултатно към общата звучност, там, където е необходимо), бе изваян и цялостният силует на съвсем различния тип движение в романтичната аура от това, което предложи предходния цигулков концерт.
Накрая чухме увертюра-фантазия “Ромео и Жулиета” от Чайковски – композиция с напълно различен романтичен почерк. Това беше пиесата, която трябваше да разкрие самостоятелно и докрай диригентското присъствие на Заурбек Гугкаев. Да покаже способността му да избягва клишетата в прочита на този абсолютен шлагер и да заяви личните си възможности в преодоляването на подводните камъни на външния ефект в характерната за стила на Чайковски секвентна репетативност. Беше много интересна игра на приливи и отливи, на контрасти между дълбинното хорално движение в началото на музикалното повествование и естественото развитие до ритмично-ексцесивната форте-тема, чиято разработка Гугкаев осъществи и чрез подчертаване на преплитащите се инструментални тембри в оркестъра, като търсеше логиката, а не ефекта в екстремната асиметрийност на ритъма в развиващите пасажи. Красивата любовна кантилена бе изпята с естествено дихание, без излишните “въздишки”, с които се злоупотребява в други изпълнения. Гугкаев очевидно предпочита натуралното въздействие на текста и го поднася именно така – с очарованието, което внасят и кратките полифонични реплики, с които избягваше опасността от монотонност в секвентните движения. Вдъхнови оркестъра за енергично, но не грубовато възходящо и низходящо движение, с бързи преходи между отделните тематични ядра и с цялостно разгръщане на кулминацията, която прозвуча събрано, без да се разлива и увенча драматичния разказ. Беше, струва ми се, полезен опит за оркестъра – този прочит, който изгради драматургията на творбата в нейната цялост и завърши с внимателно нанесена хорална звучност, заедно с последното припомняне на кантилената, преди крешендото за лаконичния финал. Един прочит, без допълнителни ексцесии, верен на един по-строг поглед към текста, вложил таланта, културата и вкуса на диригента. Предполагам, че и оркестърът е почувствал и оценил тези негови качества и се надявам да го слушам отново в зала “България”.